видях тази година..,
седя на брега и гледам тънката линия, разделяща водата и небето.., слънцето все още едва се показва полегнало сред вълните.., мека светлина, леки браздички, свеж полъх и нежно припляскване като от крило на птица.., всякаш Бог си опъва сатенения чаршаф над света след щастлив сън...нямам усещане за отминаващо време, само слънцето се измъква бавно над хоризонта.., навярно по него се стичат солени капчици...
май времето наистина е спряло и морето ме гледа..., никой не ме е гледал с такава любов и мекота в очите..., потапям се в този поглед.., от мен не остава и следа.., вълните една след друга ме докосват и след всяка моя стъпка кротко и търпеливо всичко заличават..., разтварям се във въздуха ухаещ на сол и водорасли и изчезвам..., не, не изчезвам, а ставам Всичко.., ставам море.., приливи - отливи, бурни вълнения и покой, потънали гемии с разсипани по дъното блещукащи спомени и райски островчета, толкова малки, че само птиците могат да кацат там.., виждам целия си живот в морето - свобода, безпределност.., сигурно един ден това ще чувствам и когато си тръгна за винаги...
е, полюля ме в нежните си прегръдки, закачаше ме със слънчеви зайчета, вглеждахме се в облаците над нас и поспорихме кой на какво прилича.., така ме изпълваше със свободата, спокойствието и любовта си, че се питах била ли съм някога разтревожена и неудовлетворена от нещо..,
е.., време е да си тръгвам за в къщи.., морето май ми е сърдито, тръшка се като капризно дете по пясъка, вълните стигат чак до последния ред чадъри.., пак сме сами, душата ми е пълна и тъга и нежност...нямам нужда да си вземам нещо за спомен защото знам, че винаги мога в сънищата си да се връщам тук ...е, да...не е същото...ще те докосна за довиждане, море..., навеждам се и получавам няколко соленогорчиви целувки за сбогом и обещание, че ще ме чака винаги.., да не си помислите, че плаче...неее, то морето си е такова... като живота...соленогорчиво
...а ето едно друго, невероятно красиво...
Сбогуване с морето
Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.
То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.
А пък колко обичам те:нейде встрани,
не летовищно- диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:
със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,
и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.
Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-
аз съм само зад тях минувача!
Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години- какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.
И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!
Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по- бързо тече
от добрия във лошия конус.
А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,
че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!
Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми- вечно подвижно- нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!
Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!
Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято
и в мъглата- уу- уу!- като горестен зов
се дочува на кораби воя...
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!
В. Петров
седя на брега и гледам тънката линия, разделяща водата и небето.., слънцето все още едва се показва полегнало сред вълните.., мека светлина, леки браздички, свеж полъх и нежно припляскване като от крило на птица.., всякаш Бог си опъва сатенения чаршаф над света след щастлив сън...нямам усещане за отминаващо време, само слънцето се измъква бавно над хоризонта.., навярно по него се стичат солени капчици...
май времето наистина е спряло и морето ме гледа..., никой не ме е гледал с такава любов и мекота в очите..., потапям се в този поглед.., от мен не остава и следа.., вълните една след друга ме докосват и след всяка моя стъпка кротко и търпеливо всичко заличават..., разтварям се във въздуха ухаещ на сол и водорасли и изчезвам..., не, не изчезвам, а ставам Всичко.., ставам море.., приливи - отливи, бурни вълнения и покой, потънали гемии с разсипани по дъното блещукащи спомени и райски островчета, толкова малки, че само птиците могат да кацат там.., виждам целия си живот в морето - свобода, безпределност.., сигурно един ден това ще чувствам и когато си тръгна за винаги...
е, полюля ме в нежните си прегръдки, закачаше ме със слънчеви зайчета, вглеждахме се в облаците над нас и поспорихме кой на какво прилича.., така ме изпълваше със свободата, спокойствието и любовта си, че се питах била ли съм някога разтревожена и неудовлетворена от нещо..,
е.., време е да си тръгвам за в къщи.., морето май ми е сърдито, тръшка се като капризно дете по пясъка, вълните стигат чак до последния ред чадъри.., пак сме сами, душата ми е пълна и тъга и нежност...нямам нужда да си вземам нещо за спомен защото знам, че винаги мога в сънищата си да се връщам тук ...е, да...не е същото...ще те докосна за довиждане, море..., навеждам се и получавам няколко соленогорчиви целувки за сбогом и обещание, че ще ме чака винаги.., да не си помислите, че плаче...неее, то морето си е такова... като живота...соленогорчиво
...а ето едно друго, невероятно красиво...
Сбогуване с морето
Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.
То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.
А пък колко обичам те:нейде встрани,
не летовищно- диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:
със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,
и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.
Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-
аз съм само зад тях минувача!
Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години- какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.
И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!
Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по- бързо тече
от добрия във лошия конус.
А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,
че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!
Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми- вечно подвижно- нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!
Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!
Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято
и в мъглата- уу- уу!- като горестен зов
се дочува на кораби воя...
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!
В. Петров
0 Response to "Това море"
Публикуване на коментар