В началото Бог сътвори небето и земята. Земята бе покрита с броколи, карфиол и спанак, и плодове най-различни: червени, жълти, оранжеви и всякакви, и животът на Адам и Ева бе здрав и дълъг.
И сътвори Сатаната сладоледа "Делта" и кашкавала.
И попита Сатаната Адам: "Искаш ли да си хапнеш?"
И Адам му отговори: "Да!"
И добави Ева: "И аз искам! Два сладоледа!"
И наддадоха Адам и Ева всеки по 3 килограма.


И сътвори Бог киселото мляко, за да съхрани Ева фигурата си такава, каквато я харесва Адам.
И сътвори Сатаната бялото брашно, маята и захарта, и ги смеси.
И Ева мина от размер 42 на 50.


И каза Бог: " Яж с апетит тази зелена салата от моята райска градина!"
И каза Сатаната: " И добави дресинг с майонеза и синьо сирене, хапвай чеснови питки и пий Coca-Cola."
И след вечерята Адам и Ева отпуснаха коланите.


И каза Бог: "Давам ви свежи зеленчуци за здраво сърце и зехтин студено пресован."
И сложи Сатаната на масата капама, печено прасе и панирано пиле.
И подскочи холестерола на Адам и Ева до небесата.


И сътвори Бог картофи, запечени без масло, с повишено съдържание на калий и други полезни ингредиенти.
И обели Сатаната картофи, наряза ги на тънки резенчета, изпържи ги в маслена баня, посоли ги щедро и ги нарече "чипс".
И качи още килограми Адам, а Ева получи целулит.


И сътвори Бог маратонките и ги даде на децата си, за да стопят излишните килограми.
И даде Сатаната на Адам и Ева кабелна телевизия с дистанционно, за да не се напрягат като превключват програмите.
И Адам и Ева се смееха и плачеха срещу светещият екран, и си обуха анцузи с ластик на корема.


И даде Бог на Адам и Ева постното месо, диетичните продукти, и кълновете, за да не приемат много калории.
И сътвори Сатаната McDonald's, и бургери Big Mac.
И попита Сатаната Адам: " Искаш ли и пържени картофи, и бира?"
"Да ! - отговори Адам - Голяма порция! И няколко бири!"
И получиха Адам и Ева инфаркт!


И въздъхна Бог, и създаде байпаса.

И усмихна се Сатаната, и създаде здравната каса.


...получих това в пощата и реших да го споделя :-)

Отваря се градинската вратичка
с покорството на страницата,
която с трайно почитание отгръщат често,
и погледите няма
защо навътре да се взират към предметите,
които вече са изцяло в паметта.

Познавам навиците и душите
и онова наречие от недомлъвки,
от цялата човешка общност изтъкавано.

Не ми е нужно да говоря,
ни привилегии да си измислям;
познават ме добре, които тук ме окръжават,
разбират моята печал и слабостта ми.

Това е да постигнеш най-върховното,
което може би ще ни дари Небето:
не почитания, ни тържествувания,
а просто да сме възприемани
като частица от една Реалност неоспорвана,
подобно камъните и дърветата.

Х.Л.Борхес
пр. Рада Панчовска

...клипчето - Yo-Yo Ma - Astor Piazzola - Soul of the Tango

е малък, толкова малък.., като планетката на Малкия принц..., само че той не е свободен, в него няма любов и преданост, любопитство, възторг, съчувствие и състрадание, а дребни желания, предразсъдъци, страхове и невротични игри.., за това не дишаме свободно, а сякаш сме затворени в онези смешни стъклени топки пълни със сняг, които някой разклаща от време на време, и или ни засипва със снежинките на дребните радости и проблеми, или в редки случаи отваряме очи от дълбокия "сън", в който сме потънали, усещаме ограниченията на егото, опитваме се да се вгледаме в сияйната Свобода, разбираме, че ние сме и топката и ръката, която я разклаща...и се напъваме да се измъкнем от собствения си затвор..., четем примерите на хора, които са успели да променят собствения си свят, изучаваме религии, философии, учения и практики.., само че уж искаме, а не искаме да разрушим таванчето.., покривчето, което ни създава сигурност, но и ни отделя от всичко и всички...и продължаваме да го позлатяваме, да създаваме нови и нови илюзии, нови понятия за "свобода", в които думите любов и състрадание са само подредени букви изпразнени от съдържание...защото са отправени към всичко и към нищо, към всички и към никой /дори и към самите себе си/...или както казва Сидхарта на Буда - Спасение от своето Аз търсим саманите, о, Възвишени. Ако стана твой ученик, о, Достопочтени, страхувам се, че моето Аз само привидно може да намери покой и спасение, а всъщност да продължи да живее и да расте — защото тогава учението, любовта ми към теб, братството на монасите и следовниците биха станали мое Аз!
"Сидхарта" - Х. Хесе

...и така, извлечени от хаоса, с надеждата на разумната сила, която ни е създала да усетим любовта и хармонията, която е вдъхнала във всичко /вярвам, че това е единствения Божи закон и свобода/, за да опознаем безкрайните възможности на духа си, навярно трябва да разрушим преди всичко представата за самите себе си, да не позволяваме на егото да създава прегради и защитни стени, да сме естествени като деца, да разберем, че няма от какво да се пазим и отбраняваме, и че единствената сила и свобода, която притежаваме е Любовта
А ето и една мисъл, която ще те разсмее: струва ми се, о, Говинда, че най-важна от всичко е любовта. Да разбереш света, да го обясниш, да го презираш е занимание за велики мъдреци. Аз искам само да обичам този свят, не да го презирам, да не мразя него и себе си, да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, с възторг и благоговение.
"Сидхарта" - Х. Хесе

P. S. на тези мисли ме наведе творчеството на американо-испанската двойка художници Уолтър Мартин и Палома Муньос , които са вкарали малките ни драми в стъклени снежни топки.., и препрочитането /след 30 години/ на "Сидхарта" на Х. Хесе
за филмчето, което направих използвах малко от музиката на Филип Глас и Рави Шанкар

нежно есенно слънце ниже златисти и червени листа по лъчите си,
кестените му намигат - почти последен дискретен флирт..,
скоро мъглата ще метне воала си над него, и аз ще се влюбя в сивите и очи.., дребни капчици ще къпят тревата, тя ще трепери от студ, а леден вятър ще премете клоните на дърветата за да свие зимата гнездо в тях...само луната ще се люлее на клона щастлива в кристалния въздух...бели прашинки ще полетят, ще падат в ръцете ми и ще се разплакват...

Разказват, че в младостта си китайският поет Хан Фу бил обладан от необикновен устрем – всичко да изучи и до съвършенство да овладее онова, което има отношение към поетичното изкуство. По онуй време живеел в бащиния си дом, край Жълтата река. Сгоден бил за момиче от добро семейство – по своя воля и с благословията на родителите си, които нежно го обичали. Сватбата предстояла скоро, в ден, който обещавал щастие. Хан Фу бил млад, около 20-те, красив, скромен, с приятно поведение, образован. При все младостта си бил вече известен на местните литератори с няколко превъзходни стихотворения. Без да е особено богат, можел да разчита на достатъчно добро състояние, което щяло да бъде увеличено и със зестрата на годеницата. И тъй като тя била не само красива, но и добродетелна, като че нищо не липсвало на Хан Фу, за да е докрай щастлив. Ала той не бил напълно доволен, тъй като сърцето му се изпълвало от честолюбивия порив да стане съвършен поет.

Една вечер, когато край реката имало празник, Хан Фу бродел самотен по отвъдния бряг. Облегнал се той върху дънера на едно дърво, приведено над водата, и видял в речното огледало хиляди светлини, плаващи и трептящи, видял върху лодки и салове мъже, жени и девойки, които се поздравявали и сияели като цветя в празничните си дрехи. Слушал той тихия ромон на осветената вода, пеенето на женските гласове, долитащите звуци на цитра и сладостните тонове от флейта, а връз всичко висяла нощната синева, сякаш свода на храм. И обладано от настроение, затупало сърцето на юношата, самотно загледан в тази красота. Ала колкото и да му се искало да премине отвъд и да се влее в празника, да му се наслаждава заедно с годеницата и приятелите, по-силен бил ламтежът му всичко това да попие в него, чистия зрител, и да го пресъздаде в огледалото на съвършен стих: синевата на нощта и светлинната игра върху водата, насладата на празнуващите и копнежът на мълчаливия съзерцател, прилегнал върху дървото над речния бряг. Усетил той, че не ще има празник или радост по света, на който да принадлежи с цялото си сърце, усетил, че и всред живота ще си остане самотник и, тъй да се каже, съзерцател, чужденец; усетил, че между много души единствено неговата душа така е устроена, че да не може ведно с красотата на земята да не изпитва и скрития копнеж на чужденец. Това го натъжило, размислил се над тези неща и мислите му все го довеждали до едно: истинското щастие и дълбоката насита ще му се отдадат едва ако някога сполучи така съвършено да отрази света в огледалото на стихове, че в тези огледални образи светът, пречистен и увековечен, да стане негово притежание.

Вече не знаел Хан Фу задрямал ли е или е още буден, когато доловил леко шумолене и видял непознат човек до дървото – старец във виолетови одежди, с благородно изражение. Изправил се Хан Фу и го поздравил, както подобава към мъдри и знатни мъже, а странникът се усмихнал и произнесъл няколко стиха, в които преживяното от юношата присъствало в така съвършен и изящен израз, верен с правилата на великите поети, че сърцето му примряло от почуда.

„О, кой си ти?”, извикал Хан Фу, като се навел с поклон до земята, „ти, който имаш зрение за душата ми и изричащ стихове, по-хубави от всички, които някога съм слушал при моите учители”.

Странникът се усмихнал с усмивката на Съвършенството и казал: „Ако искаш да станеш поет, ела при мене. Колибата ми ще намериш при извора на голямата река в северозападните планини. Наричат ме Майстора на съвършеното слово.”

Казал това старецът, отдръпнал се в тънката сянка на дървото и в миг изчезнал. Хан Фу го търсил, но напразно, и тъй като не открил дори следа от него, си помислил, че всичко е било само блян, нахлул в отмалата.

Бързешком се отправил Хан Фу отвъд, към лодките, влял се в празника, но сред разговорите и звуците от флейта все му се причувал тайнственият глас на странника – сякаш душата му била отлетяла подир него, тъй като седял със замечтан поглед, чужд на веселящите се приятели, които го поднасяли, че е влюбен.

След няколко дни баща му пожелал да събере приятелите и роднините, за да определят деня на сватбата. Но женихът се възпротивил с думите: „Прости ми, ако ти се стори, че ще наруша послушанието, което синът дължи на бащата. Ала ти знаеш как ме влече поривът да се издигна в изкуството на поезията. Макар че някои от приятелите хвалят стиховете ми, аз добре зная, че съм едва в началото, че съм направил само първите крачки. Затова те моля – нека се уединя за известно време и да се отдам на поетичните занимания. Жена и дом – това ще ме отвлича. Сега съм още млад и без грижи, нека още поживея само с поетичното изкуство, от което очаквам радост и слава.”

Тези думи изумили бащата и той рекъл: „Изглежда, ти обичаш изкуството повече от всичко, щом като заради него искаш да отложиш дори сватбата си. Или нещо се случи между тебе и годеницата ти? Кажи ми, може би ще ти помогна – ще ви помиря или ще ти намеря друго момиче.”

Ала синът се заклел, че днес обича годеницата си не по-малко от вчера, и никаква сянка не е легнала помежду им. После разказал на баща си как на празника в съня му се вестил Учител и няма нищо на света, което да го тегли повече от желанието да стане негов ученик.

„Добре”, казал бащата, „давам ти една година. В туй време следвай своя блян, може да ти е пратен свише.”

„Дали не са нужни и две години”, колебливо казал Хан Фу, „кой знае?”.

Нажален бил бащата, но го пуснал, а юношата написал писмо до годеницата си, простил се и потеглил.

Дълго, много дълго пътувал, стигнал до извора на реката, там намерил самотна бамбукова колиба и пред нея, на плетена рогозка, седял старецът, същият, когото вече бил видял на брега, при дървото. Той седял и свирел на лютня, а като съгледал госта, който благоговейно пристъпвал към него, не станал, не го поздравил, само се усмихнал и нежните му пръсти продължили да бягат по струните. Музиката, която изтичала и се носела в сребърен облак из долината, била тъй вълшебна, че юношата стоял в забрава, обзет от възхита и сладостно смайване. После Майсторът на съвършеното слово оставил лютнята и влязъл в колибата. Хан Фу благоговейно последвал стареца и станал негов слуга и ученик.

Отминал първият месец, а Хан Фу вече презирал предишните си песни, изтрил ги дори от паметта си. Отминали още месеци – Хан Фу изтрил и песните, научени от предишните учители. Майсторът на съвършеното слово почти не му проговарял, мълчешком го обучавал на изкуството на лютнята, учел го, докато музиката проникнала в цялото същество на ученика. Веднъж Хан Фу съчинил малко стихотворение, в което описвал полета на две птици по есенното небе. Харесало му, но не се осмелил да го покаже на Учителя. Все пак една вечер, когато бил недалеч от колибата, го изпял. Съвсем сигурно било, че е достигнало до Учителя, но той и дума не промълвил. Само засвирил тихо на лютнята и едва засвирил – хлад нахлул, здрачило се бързо-бързо, остър вятър се надигнал, макар че било насред лято, а в посивялото небе се очертал летежът на две чапли, гонени от порива да странстват. И всичко това било така красиво и съвършено, много повече от стиховете на ученика, че той се натъжил, умълчал се и усетил своята негодност.

Така правел старецът всеки път и когато изминала една година, Хан Фу бил изучил почти до съвършенство лютнята, но изкуството на поезията му се струвало все по-трудно и непостижимо.

Когато изминали две години, момъкът усетил остра тъга по своите, по родните места, по годеницата си. И помолил Майстора да го пусне. Майсторът се усмихнал и кимнал. „Ти си свободен”, казал, „и можеш да вървиш където желаеш. Твоя е волята да се завърнеш или да останеш, както ти харесва.”

Тогава ученикът се отправил на път и вървял без отдих, докато една сутрин, на зазоряване стъпил на родния бряг, до сводестия мост, отвъд който се разстилала гледката на родния град. Крадешком се промъкнал в бащината градина и чул през прозореца на спалнята дишането на баща си, спящия, вмъкнал се после в овощняка около къщата на годеницата си, покачил се на една круша и я съгледал в стаята – решела косите си. И като сравнил гледката с онази картина, изрисувана от копнежа му по родното, станало му ясно, че е предопределен да бъде поет; разбрал, че виденията на поета се обитават от красота и чар, които е напразно да се търсят в действителните неща. Слязъл от дървото, побягнал през градината, измъкнал се по моста от бащиния град и се завърнал в долината сред планинските върхове. Както и преди, старият Майстор седял пред колибата върху скромната рогозка и пръстите му бягали по лютнята. Вместо поздрав той изрекъл два стиха за щастието, дарявано от изкуството, които с глъбината и благозвучието си напълнили със сълзи очите на юношата.

Отново останал Хан Фу при Майстора на съвършеното слово, който сега започнал да му дава уроци по цитра, тъй като лютнята била овладяна. И месеците се топели като снега при западен вятър.

Още на два пъти го обхващал копнежът по дома. Първият път той тайно побягнал в нощта, но още не стигнал последния завой на долината, нощният вятър докоснал струните на цитрата, която висяла на вратата на колибата, звуците го настигнали и така го потеглили, че не можал да им устои. Вторият път му се присънило, че засажда дръвче в градината, че жена му е до него, а децата им поливали дървото с вино и мляко. Разбудил се, в стаичката светела луната, после се надигнал с уплаха в душата и видял до себе си Майстора, потънал в сънища, с белееща брада, която лекичко потрепвала; тогаз го преляла горчива ненавист към този човек, който, така му се струвало, разрушил живота му и го измамил за бъдещето. Искало му се да се нахвърли върху него и да го убие, но в туй време старикът отворил очи и започнал да се смее с благата си и тъжна кротост, която разоръжила ученика.

„Спомни си, Хан Фу”, казал тихо старият, „ти си свободен да направиш всичко, каквото благоволиш. Ти можеш да отидеш в родината си и да посаждаш дръвчета, ти можеш да ме мразиш и да ме убиеш, това е без особено значение.”

„Как бих могъл да те мразя”, извикал поетът, обзет от огромна възбуда. „Това би било все едно небесата да искам да мразя”.

И останал, учел се да свири на цитра, после на флейта, след туй с напътствията на Майстора започнал да съчинява стихове, да овладява стъпка по стъпка тайното изкуство за казване на неща, уж прости и обикновени, които обаче разравят душата на слушателя, както вятърът къдри спокойната вода. Той описвал прииждането на слънцето, като се колебае, спряно върху билото на планината, описвал беззвучното стрелкане на рибите, прелитането им като сенки под водата, описвал люшкането на младата върба, подета от пролетния вятър; но това на слух било не само слънцето, играта на рибите, върбовият шепот; не, всеки път сякаш небето и светът в миг зазвучавали с хармонията на съвършена музика, и всеки слушател се замислял в наслада или болка за онова, което обичал или мразел – момчето за играта, юношата за любимата, старецът за смъртта.

Херман Хесе
Превод от немски: Лазар Копринаров

ми се иска да кажа...

Ей, почакай, недей да валиш,
есенен дъжд !
Наоколо е пълно с щурчета .
Исса

...или пък

ПУСТОТА ВЪВ ФОРМА
...когато недокоснати,
белеещи се капчици роса
покриват алените кленови листа -
погледай тези алени мъниста .

но най- много ми се иска да не свършва, да ме топли, да ме радва.., душата ми да се къпе в цветовете му...


и да ви кажа на ухо...или гръмогласно :-D...




...е, както забелязвате аз съм човек на крайностите ;-)...само съзерцанието не ми стига.., искам да изразявам цялата си симпатия и любов към вас по всякакви начини..., да ви подаря цветовете на есента, меката топлина на слънцето, цялата радост на Природата...
и тази смешна песничка ;-)))

из филма на Франко Дзефирели " Братко слънце, сестро луна"

* * *
Духовният живот може да изглежда сложен, но в същността си не е такъв. Можем да намерим яснота и простота дори насред този сложен свят, когато открием, че това, което сърцето ни придава на живота, е най-важното. Обичаният дзен-поет Рьокан обобщава това с думите:

Дъждът е спрял, облаците са се пръснали
и времето отново е ясно.
Ако сърцето ти е чисто, всички неща в твоя свят са
чисти....
Тогава луната и цветята ще те водят по
Пътя.

Всички други духовни учения са напразни, ако не можем да обичаме. Дори най-екзалтираните състояния и най-изключителните духовни постижения са маловажни, ако не можем да бъдем щастливи по най-елементарните и обикновени начини, ако със сърцата си не можем да се докоснем едни други и до живота, който ни е даден. Важното е как живеем. Ето защо е толкова трудно и толкова важно да си поставим този въпрос: „Изживявам ли пътя си пълноценно, без съжаление ли живея?", така че в последния ден от живота си, когато и да е той, да можем да кажем: „Да, аз изживях пътя си със сърце."

из "Път със Сърце. Пътеводител през опасностите и големите надежди на духовнят живот."
Дж. Корнфийлд

* * *

Земята е преизпълнена с Рай
и всеки храст разкрива Бога;
но само виждащия обувките събува,
останалите се нареждат в кръг
за да берат къпини.

Елизабет Браунунг

В ателието си Парацелз помоли Бог да му изпрати ученик.

Свечеряваше се. Огънят в камината хвърляше несиметрични сенки. Парацелз беше уморен. На вратата се почука. Парацелз се изправи и бавно отвори вратата. Влезе един непознат. Той също беше много уморен. Парацелз му посочи една пейка. Гостът седна и зачака. Известно време мълчаха. Пръв заговори Парацелз:

-Помня лица от Запад, лица от Изток. Твоето не помня. Кой си и какво искаш ?

-Името ми няма никакво значение-отвърна гостът-Вървях пеша много дни и нощи. Искам да бъда твой ученик. Нося ти всичко,което притежавам.

Извади една кесия и я изсипа на масата. Монетите бяха много и от злато. Парацелз се обърна, за да запали лампата. Когато се обърна забеляза, че с лявата си ръка посетителят държеше една роза. Розата го обезпокои. Наведе се и каза:

-Мислиш, че съм способен да сътворя Философския Камък, който превръща всички елементи в злато и ми предлагаш злато. Това, което търся, съвсем не е злато и ако теб те интересува именно златото, ти никога няма да станеш мой ученик.

-Златото не ме интересува-отвърна другият-Тези монети са само част от волята ми за работа. Искам да ме научиш на Изкуството. Искам да извървя до теб пътя, който води до Камъка.

Парацелз каза бавно:

-Пътят е Камъка. Отправна точка е Камъка. Ако не разбираш тези думи, ти все още не си започнал да си даваш сметка. Всяка стъпка, която ще направиш е целта.

Другият го изгледа недоверчиво и каза:

-Но има цел, така ли ?

Парацелз се засмя:

-Враговете ми, колкото и многобройни, толкова и глупави, казват, че не е така, но аз знам. Има Път.

Настъпи тишина. После другият каза:

-Готов съм да го извървя заедно с теб даже и да са необходими много години. Позволи ми да прекося пустинята. Позволи ми да различа поне от далече Обещаната Земя, даже и небесните светила да не ми позволят да стъпя на нея, но искам едно доказателство, преди да поема по пътя.

-Кога ? – запита неспокоен Парацелз.

-Още сега-каза с категорична решимост ученикът.

Бяха започнали разговора си на латински, а сега продължиха на немски.

Гостът вдигна розата високо и рече:

-Това е славата. Да можеш да изгориш една роза и да я възкресиш от пепелта с твоето изкуство. Позволи ми да стана свидетел на това чудо. Само за това те моля и после ще ти отдам целия си живот.

-Много си доверчив-каза Парацелз-Аз обаче не искам доверие, искам да притежаваш вяра.

Другият настоя:

-Точно защото не съм доверчив, искам да видя с очите си унищожението и възкръсването на розата.

Парацелз държеше розата в ръцете си:

-Доверчив си-каза той-Считаш, че съм способен да я унищожа, така ли ?

-Никой не е способен да я унищожи-каза ученикът.

-Грешиш. Да не би да си мислиш, че нещо не може да бъде върнато към нищото ? Мислиш ли, че първият Адам в Рая е могъл да унищожи само едно цвете или късче трева ?

-Не се намираме в Рая-каза упорито гостът-Тук всичко е смъртно.

-На какво друго място се намираме ? Мислиш ли, че божествеността може да създаде място, което да не бъде Рай ? Мислиш ли, че Падението е нещо друго, а не неведението, че се намираме в Рая ? В камината още има огън. Ако хвърлиш розата в жарта, ще помислиш, че тя е изчезнала и че истинска е пепелта. Но аз ти казвам,че розата е вечна и че само външния и вид се променя. Достатъчна ми е само една дума, за да я видиш отново.

-Една дума-учуди се гостът-Какво би направил, за да възкръсне розата ?

Парацелз го погледна изпълнен с тъга и рече:

-Използвам други инструменти.

-Не се осмелявам да запитам какви са.

-Говоря за този, който използва Божествеността, за да създаде небесата и земята и невидимият Рай, в който се намираме и който първородният грях крие от нас.

Ученикът каза студено:

-Моля те, имай милостта да ми покажеш изчезването и появата на розата.

Парацелз се замисли. После каза:

-Ако го направя, ти ще кажеш, че това е видение, възникнало пред очите ти благодарение на магия. Чудото няма да ти даде вярата, която търсиш. Съветвам те да оставиш розата.

Ученикът го изгледа недоверчиво. Парацелз заговори с висок и рязък тон:

-Освен това кой си ти, че да влизаш в дома ми и да искаш от мене чудеса ? Какво си направил, за да заслужиш подобен дар ?

Другият отговори разтреперан:

-Знам, че нищо не съм направил. Моля те в името на дългите години, които ще прекарам в твоята сянка, обучавайки се, позволи ми да видя пепелта и после розата. Няма да те моля за нищо повече.

Взе бързо розата и я хвърли в пламъците. Цветът изчезна и остана пепел. Парацелз не беше помръднал от мястото си. После много бавно каза:

-Ето я пепелта, която преди малко беше роза и повече никога няма да бъде роза.

Ученикът изпита срам. Коленичи и каза:

-Поведението ми беше непростимо. Липсваше ми вяра. Остави ме да продължа да съзерцавам пепелта. Ще се върна, когато стана по-силен, за да стана твой ученик. И в края на пътя ще видя розата – говореше обвзет от истинска страст.

-Върви си-тихо каза Парацелз

Гостът си тръгна. Да му остави златните монети би означавало, че му дава милостиня. Прибра си ги преди да излезе. Парацелз го изпроводи. И двамата знаеха, че никога повече няма да се видят.

Парацелз остана сам. Изсипа пепелта в дланта си. Прошепна една дума. Розата възкръсна.

Х. Л. БОРХЕС

Парацелз /1493-1549/ немски алхимик

без да ти се даде шанс да я осъществиш..., това някъде го беше казал Р. Бах...
аз си имам списъче с мечти, които отмятам най-старателно.., тези дни ми се даде шанс и отментах още една - да отида на Белоградчишките скали
ще вземат да станат Чудо, а аз за срамотите не ги бях виждала "на живо"..,
но да я карам по ред
за да стигнем до Белоградчик нямаше как да прескочим Врачанския балкан(това са Ритлите), и както кротко си пътувахме вече към Враца - хоп, табелааа - Черепишки манастир..., чувала съм, но и него не бях виждала, та кривнахме уж за малко от правия път.. ;-)
























ето това е манастира "Успение Богородично"..., красиво, чисто, одухотворено място..., много цветя, бели гълъби и Искъра тече бавно и спокойно край него
като гледах това място си мислех, колко хармонично е всичко, построен е по времето на Цар Иван Шишман, преди 700 г..., представяте ли си го?!...след това многократно е опожаряван и разрушаван и пак възстановяван..., но никой не се е "борил" с Природата, никой не я е унищожавал, а са се "вписвали"...







































































от тази скала се стича вода, никъде не се вижда от къде извира..., просто се стича от средата на скалата в това коритце, а на табелата пише - "Както кошута жадува за водни потоци, тъй душата ми Боже копнее за теб"
това едва ли би ни минало през ума в шумното ни ежедневие, но тук, в тишината, сред белите скали и безвремието чуваш душата си...
тук са отсядали Ив. Вазов и Ал. Константинов, който след това е написал пътеписа "Българска Швейцария"
още много може да се каже за манастира, но го има във всички туристически справочници
...не ми се тръгваше:-)...не че не можехме да останем, но все пак за другаде се бяхме запътили




това вече е Враца и прохода Вратцата, покрай реката се шаренеят палатки на катерачи

















































а ето и един от тях...ако се вижда на снимката ;-)


тук взехме решението да отидем до Вършец и там да преспим защото взе да става късно
нищо не знаех за това градче, освен, че има минерални извори, и че е "бабешки" курорт, но за едно преспиване нямаше да намираме кусури...;-)))..., е , оказа се едно тихо.., изключително тихо и чисто градче, нямаше двор без цветя, но хора рядко се виждаха
от първия опит си намерихме добра квартира
на сутринта докато си пиехме сами кафето в кафенето на центъра видяхме, че има няколко екопътеки и решихме да се разходим.., след манастира, това беше второто приятно преживяване и изненада.., горите край Вършец са невероятно красиви, целите са в мъхове и брашлян(това, което съм виждала само по скрийнсейвъри и филми, и съм мислела за приказни гори, сега го виждах на живо)..., в далечината се вижда Ком в облаци.., следващите няколко снимки са от екопътеките и Вършец
през цялото пътуване съжалявах, че нямам по-хубав фотоапарат.., всички снимки са правени с една нещастна "сапунерка" и тези са от малкото, които стават за показване, но пък си мисля, че всичко ще остане в паметта и душата ми достатъчно ярко и истинско :-)











































Вършец от тераската на квартирата...























едни невероятно малки гъбки, дано да се виждат...:-))























плановете пак се промениха..., изобщо...ударихме го на пълна импровизация
така се заплеснахме по екопатеките, че стана 3 часа, решихме, че е късно за Белоградчик и се запътихме към Клисурския манастир, който е съвсем близо до Вършец, а на другия ден щяхме да продължим рано-рано към целта...



ето го и манастира











































































отново чисто, тихо, в магерницата ни опекоха прясна пъстърва, наоколо се мотаят няколко туристи, през двора притичват млади монахини заети с ежедневните си грижи, някои въстановявт иконите и почистват храма, други премитат двора...спокойно, красиво, уютно,
единственото, което може да прави човек тук е да седи тихо, да съзерцава красотата, да си отвори сърцето и да попива спокойствие...
тук се сетих за нещо, което бях чела, но до сега разбирах май само с ума си, а тук го усетих с душата си - съзерцавай всичко безмълвно, наблюдавай всичко безмълвно, и когато се слееш с Мен, ще разбереш отговора.., отговорът не е в думите, отговорът не е в помощта, отговорът е в сливането ти с Мен.., слей се с Мен и ще имаш това, което е по-дълбоко от отговора и помощта...
е, очевидно има значение какво съзерцаваш и каква е тишината край теб ;-)



на другата сутрин вече бързо тръгваме към Белоградчик за да не се отплеснем пак нанякъде ;-)...тук вече думите ми съвсем свършват...


























изкачвам се все по-нагоре























































в началото се мъча да различа фигурите популярни от туристическите гидове, но се отказвам...за мен няма значение, не мога да кажа какво усещах.., доста ми е трудно да се катеря по стръмни стълби и камъни, но пък желанието ми да се кача на върха е толкова силно, че нито умора, нито страх могат да ме спрат :-) от време на време спирам за да си почина и да направя по някоя снимка...










вече съм близо до върха


















































стигнах..., и времето спира...не знам колко съм седяла, но колкото и да седя - няма насита


малко съм объркала хронологията и следващите две снимки трябваше да предшестват горната










































това е последният подстъп преди най-високата точка на скалите,























а това е вече когато слязох уморена, но щастлива ;-) и трябваше да си тръгваме
не ми се тръгваше, но пък мисля, че някак не съм заслужила да остана там като част от някоя скална композиция ;-)
не знам дали Белоградчишките скали ще станат част от чудесата на света.., това едва ли има голямо значение.., за мен достатъчно Чудо е природата, която ни заобикаля, и която вместо да боготворим и да намерим себе си в нея, обикновенно не забелязваме, унищожаваме или използваме само за "декор" на почивките си...





















от пътя на връщане в далечината се вижда "ученичката", при по-голям формат на снимката се вижда съвсем ясно

е, това е... реалността надмина мечтата ми :-)

на другия ден - накъде? рано е за прибиране..., поглеждаме картата и ...ами да, Чипровци

























това е Чипровския манастир..., с много красив иконостас е, но нищо не е излязло от вътрешните снимки, иначе там наистина нямаше жива душа, влязохме, постояхме и в църквата и в двора, но така и не се появи човек...
тук вече май трябваше да приключим пътешествието защото всякаш някой каза - "стига ви толкова красота и вълнения" и започна да се изсипва страхотен дъжд, така и не отидохме до Чипровци, а си тръгнахме..., по пътя спряхме и в Лопушанския манастир, но от него няма никаква снимчица, изморих се..., а и след толкова красота..., но...изкушението си е изкушение, а когато те изкушава Природата - това е неустоимо;-)











































по пътя на връщане ни съпровождаха тези "рьорихови" планини и този залез като за довиждане...:-)

видях тази година..,




седя на брега и гледам тънката линия, разделяща водата и небето.., слънцето все още едва се показва полегнало сред вълните.., мека светлина, леки браздички, свеж полъх и нежно припляскване като от крило на птица.., всякаш Бог си опъва сатенения чаршаф над света след щастлив сън...нямам усещане за отминаващо време, само слънцето се измъква бавно над хоризонта.., навярно по него се стичат солени капчици...
май времето наистина е спряло и морето ме гледа..., никой не ме е гледал с такава любов и мекота в очите..., потапям се в този поглед.., от мен не остава и следа.., вълните една след друга ме докосват и след всяка моя стъпка кротко и търпеливо всичко заличават..., разтварям се във въздуха ухаещ на сол и водорасли и изчезвам..., не, не изчезвам, а ставам Всичко.., ставам море.., приливи - отливи, бурни вълнения и покой, потънали гемии с разсипани по дъното блещукащи спомени и райски островчета, толкова малки, че само птиците могат да кацат там.., виждам целия си живот в морето - свобода, безпределност.., сигурно един ден това ще чувствам и когато си тръгна за винаги...
е, полюля ме в нежните си прегръдки, закачаше ме със слънчеви зайчета, вглеждахме се в облаците над нас и поспорихме кой на какво прилича.., така ме изпълваше със свободата, спокойствието и любовта си, че се питах била ли съм някога разтревожена и неудовлетворена от нещо..,
е.., време е да си тръгвам за в къщи.., морето май ми е сърдито, тръшка се като капризно дете по пясъка, вълните стигат чак до последния ред чадъри.., пак сме сами, душата ми е пълна и тъга и нежност...нямам нужда да си вземам нещо за спомен защото знам, че винаги мога в сънищата си да се връщам тук ...е, да...не е същото...ще те докосна за довиждане, море..., навеждам се и получавам няколко соленогорчиви целувки за сбогом и обещание, че ще ме чака винаги.., да не си помислите, че плаче...неее, то морето си е такова... като живота...соленогорчиво

...а ето едно друго, невероятно красиво...

Сбогуване с морето

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те:нейде встрани,
не летовищно- диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години- какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по- бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми- вечно подвижно- нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата- уу- уу!- като горестен зов
се дочува на кораби воя...
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!

В. Петров

...застанете пред огледалото..., поемете дълбоко дъх...ииии...

Хубав съм беее...
Прекрасен, прекрасен...
Хубав съм, хубав...
Оооо ДА!/4/

Откак съм се родил хубоста ми тъй голяма,
побъркало са всички -
татко, кака, батко, мама..,
припадало от радост,
изпадали в захлас,
давали ма даже в "По света и у нас",
говорили за мене из цялата страна,
родил съм са нето 15 кила,
и няма от тогава по цялата земя
друг като мени с такава красота, ей!

Съм много хубав - да!
Съм страшно хубав - йе!
Съм тъй прекрасен,
съм тъй красив!
Съм най-приятен, най-уникатен,
от ден на ден съм по-съвършен!

Минало години, пораснало голям,
и сичката банана мога сам да изям.
Колкото съм хубав, толкова съм и силен,
на сичко отгоре съм и най-сексапилен.
Съм умен, съм готин, съм уригинален,
от сичките хора съм най-идеален!

Хубав, хубав, хубав, да хубав!
Хубав, хубав, хубав, най-хубав! /2/

Съм много хубав - да!
Съм страшно хубав - йе!
Съм тъй прекрасен,
съм тъй красив!
Съм най-приятен, най-уникатен,
от ден на ден съм по-съвършен!

Слънцето изгрява сутрин за да ма види,
вечер го спъждам да си отиди,
птичките пеят спицялно за мени,
и всички жени* са от мени плинени.
Съм умен, съм готин, съм уригинален,
от сичките хора съм най-идеален.
В света съм единствено великолепен,
за толкова хубуст ощи нямате степен
защото съм най, най, най, най, най.../10/

Съм много хубав - да!
Съм страшно хубав - йе!
Съм тъй прекрасен,
съм тъй красив!
Съм най-приятен, най-уникатен,
от ден на ден съм по-съвършен!

От ден на ден съм по-съвършен!/повтаряте докато достигнете пълно съвършенство ;-)))/

*...жените докато пеят могат през цялото време да се възприемат като "Човек", а на това място да заменят лесно "жени" с "мъже"...
(от друга страна пък не е много ясно дали ние жените се нуждаем от такава песничка...;-Р)

...желателно е докато се пее и да се танцувa... за постигане на двоен и по-бърз ефект :-)

P.S....това е песничка от репертоара на Замунда банана бенд, която не бях чувала...и ме вдъхнови да направя това колажче от клипове за повдигане на духа и забавление :-)

...това е моята градинка, моята най-устойчива и сигурна "барикада" срещу сивотата, грубоста и бедушието...
обичам да съм при цветята преди изгрева, когато се кипрят и приготвят да ми покажат цялата си красота при първите слънчеви лъчи, които се промушват между листата им.., и в тишината на лятната вечер когато стават нежнокадифени и разпръскват леко сладникавия си аромат, с който никакъв парфюм не би могил да се сравнява...защото е жив, шепне, разказва приказки на душата ми и я храни...:-)

...това са моите сакъзчета, кученца и дребнички нежни адониси, петунии, глоксинията, хибискуса, който се бях уплашила, че съм уморила, а той ми се отблагодари за реанимационните грижи с цветове по големи от ръката ми.., и накрая моята тазгодишна гордост...златистите кали...:-)

за клипчето избрах парчето на "Клас" защото си мисля, че е писано за мен ;-)))...
е, все още не въздишам много и не редя пасианси, но няма да съм недоволна ако има повечко кавалери и влюбени поети...;-)))

имам и жълта чайна роза, но тази година не цъфти...само стъбла, листа и бодли...сърдита ми е сигурно за нещо, стачкува...:-), когато я погледна винаги си припомням Малкият принц...

- За какво служат бодлите?
Малкият принц никога не се отказваше от въпрос, който веднъж е задал. Бях ядосан на болта и отговорих каквото ми хрумна:
- Бодлите не служат за нищо, цветята ги имат от чиста злоба.
- О!
Той млъкна, но после ми отвърна с някаква ненавист:
- Не ти вярвам! Цветята са слаби. Наивни са. И се пазят, както могат. Мислят се за страшни с техните бодли.
Не отговорих. В този миг си казвах: " Ако този болт не се отвърти, ще го избия с един удар
на чука." Малкият принц пак прекъсна мислите ми:
- И ти смяташ, че цветята...
- Не! Не! Нищо не смятам! Отговорих ти каквото ми хрумна. Зает съм със сериозни неща.
Той ме изгледа смаян.
- Със сериозни неща!
Стоях пред него с чук в ръка, с пръсти, черни от машинното масло, наведен над някакъв предмет, който му изглеждаше много грозен.
- Говориш като възрастните!
Малко се засрамих. Но той безмилостно добави:
- Всичко объркваш... всичко смесваш!
Наистина беше много ядосан. Тръсна срещу вятъра златисти коси:
- Знам една планета с един червендалест господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил друго, освен сметки. Цял ден повтаря като теб: "Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!", и се надува от гордост. Но това не е човек, а гъба!

е, това е за сега..., не бъдете много "сериозни" хора и обичайте...:-)

...хартията всичко ще изтърпи, водата всичко ще измие...
водата създава хармония и баланс между човешкото тяло, ум, дух и околната среда, в нея се разтварят умората, тъгата и тревогите..,
спокойствие, чистота и омиротвореност, това е фотопроекта"Акватерапия" на френската фотографка Nathalie Mourot.., тя обича да прави нестандартни фотосесии от стандартни вещи и събития и сътрудничи на много рекламни агенции...

...не е нужда, а екстаз.
Не е уста пресъхнала от жажда,
ни празна длан, протегната за залък,
а е сърце, възпламнало и тръпно,
обаян дух, когато тъне в нега.
Тя не е образ, който ще виждате,
нито песен, която ще чуете -
а по-скоро е образ, който виждате,
даже и със затворени очи,
и песен, която чувате,
даже и със запушени уши.

Дж. Халил Джубран





красотата е Любов, която ви кара ...

...да се стопите и да се леете като поток, запял звънката си песен на нощта;
да познаете болката на твърде много нежност;
да бъдете ранени от собствентото си разбиране за любовта;
и да кървите драговолно, с радост;
да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;

...пак той
/позабравихме го сякаш.., много отдавна не съм виждала някой да го споменава из нета...пък и за какво ли...има толкова "по-важни" неща/...

...а ето и още нещо...

Животът не се ръководи от волята или намеренията. Животът е нерви, фибри и бавно изграждани клетки, в които зреят мисли и се раждат поривите на страстта. Чувстваш се сигурен в себе си. Мислиш се за силен. Но цветът на един предмет в някоя стая или утринното небе; обичан някога парфюм, който събужда смътни спомени; стих от забравена поема, която отново прочиташ; фраза от пиеса, която отдавна си престанал да свириш - това са нещата, от които зависи животът ни, уверявам те, Дориан. Браунинг го е написал някъде. Ние не владеем чувствата си. Има мигове, когато внезапно облъхналият ме аромат на бял люляк ме кара да изживявам отново някой от трепетните моменти в моя живот.

О. Уайлд

...спохождат ме какви ли не мисли среднощни, но...няма да ги споделя сега..., може би в друга тема... защото ще разваля настроението, което си създадох докато правех това клипче...

лека нощ :-)

вълшебна ранна утрин...в мъглявия промеждутък, когато вече е светло, но слънцето още не е изгряло.., а шумът на вълните увисва някъде извън времето...миг на затишие, миг на пустота, една кратка ера на отдих...въздухът е прохладен и свеж...това е опъковия час, границата между нощта и деня, когато времето спира и се замисля за себе си...
...навярно мога да чувствам като Стайнбек, но не мога да пиша като него...

...в юлското утро аз бях там..., търсех Любов
с величието на настъпващия ден и красотата на изгряващото слънце...
...............................................
...търсих я на най-необичайни места, не остана камък необърнат...,
трябваше да се вгледам в хиляди лица, но никое от тях не разпали страстта, която гори в моето сърце...в мислите ми...в душата ми...
...мога да чувствам като David Byron, но не мога да пея като него...
сигурно защото колкото по-измислена /измислена ли е?/ е една любов, толкова повече талант се изисква за да съществува...иначе се разпилява като...Dust In the Wind... ;-)

...сигурно много хора знаят July Morning, но смисълът вече се е позагубил сред удобствата и добре организираните "посрещания на слънцето" :-)

...и все пак...послушайте музиката на Джонатан Ларсън, мислете за хората, с които живеете, за приятелите си...и празнувайте Любовта...





Сезони на любовта

Петстотин двадесет и пет хиляди,
и шестотин минути,
Петстотин двадесет и пет хиляди
скъпоценни моменти,
петстотин двадесет и пет хиляди
и шестотин минути...
Как се измерва, в какво се измерва една календарна година?

В изгреви? В залези?
В нощи? В чаши кафе?
В сантиметри? В километри?
В усмивки? В конфликти?

Петстотин двадесет и пет хиляди,
и шестотин минути....
В какво се измерва една година живот?

Какво ще кажете да се измерва в любов?
Да се измери в любов?
Любовта да е мярката?
Година любов...

Петстотин двадесет и пет хиляди,
и шестотин минути....
Петстотин двадесет и пет хиляди
пътувания, които да планираш...

Петстотин двадесет и пет хиляди,
и шестотин минути....
В какво да измериш живота
на жената или мъжа?

В истините, които тя е научила,
или в сълзите, които той е прикрил?
В мостовете, които той е изгорил,
или в моментите, когато тя е чувствала, че умира?

Сега е времето! Да го изпеем!
Животът никога не свършва!
Нека да празнуваме,
и да не забравяме, нито една година,
в живота с приятелите ни.

Помнете Любовта!
Любовта е мярката!

:-)

Аз си пея под дъжда.
Просто пея под дъжда.
Ама славно усещане -
щастие, красота.

Присмивам се на лошите облаците
високо над мен,
слънцето е в сърцето ми
и ме прави любов.

Нека облаци с домина
преследват всеки наоколо.
Ела с дъжда.
Усмивката е на моето лице.
Ще се разхождам по улицата
с щастлив рефрен на уста
Просто пеещ, пеещ под дъжда.

Танцуващ под дъжда.
Отново съм щастлив.
Пеещ и танцуващ под дъжда.

Пея и танцувам под дъжда.

_________________________

I´m singing in the rain
Just singing in the rain,
What a glorious feeling,
And I´m happy again.
I´m laughing at clouds
So dark, up above,
The sun´s in my heart
And I´m ready for love.

Let the stormy clouds chase.
Everyone from the place,
Come on with the rain
I have a smile on my face.
I´ll walk down the lane
With a happy refrain
Just singing, singing in the rain.

Dancing in the rain.
I`m happy again.

I`m singing and dancing in the rain.

пр. ah_mak

...не помня къде чух или прочетох това.., че за да е щастлив човек трябва да си върне романтичния поглед върху живота...и според мен е така...за другите - не знам :-)

Над поля, ливади

планини, лъки,

над нивя, огради,

долини, реки,

хвъркам, лека и крилата

в надпреварване със луната.

На Титания* съм фея

и съм длъжна подир нея

бързо в кръговете, дето

тя е бродила в полето,

да окича всеки лист

с обичка от бисер чист;

а игликите, които

са й войнство родовито

и под златните костюми

крият мехчета с парфюми,

чакат да им занеса

смес уханна от леса…

* * *

Но кой си ти? Изглеждаш ми подобен

на оня нощен дух, на име Робин,

във чийто нрав е все да пакости.

Не ще се удивя, ако си ти

тоз, който друга работа си няма,

та пътника среднощен води в яма

и стряска с кикот селските моми,

когато са във плевнята сами,

пресича тъкмо кипналата бира

и маслото от млякото обира,

но който, ако някой назове го

„Хобгоблин“ или „Пък“, или към него

обърне се изобщо с дума блага,

добро донася и в труда помага.

* * *

Знам горски кът, по-скрит от всички други,

цял в мащерка, иглики, теменуги,

над него царски навес е прострян

от повет, горска роза и бръшлян.

В туй тайно място, дето си отмята

глечосаната ризница змията

и често можеш да откриеш в нея

увито малко духче или фея,

нерядко подир танц и струнен звън

унася се Титания във сън.


* Титания - името на царицата на феите е било навярно подсказано на Шекспир от епитета, даден на Диана в „Метаморфозите“ на Овидий.


Шекспир - "Сън в лятна нощ"
пр. В. Петров






Даже когато са възрастни, мнозина/като мен;-)/ не престават да вярват в приказки, в един измислен/а може би не, кой може да каже!? ;-Р/ добър, красив и безгрижен свят с причудливи същества.

Първите четири персонажа от видеото са от младата испанка Rosa M Grueso , а останалите "Спящи феички" от белгийската скулпторка Diane Guelinckx.

Духчетата, наричани още и елфи, са различни по големина. Могат да са достатъчно малки, за да спят под гъба или в листенце. В Германия вярвали,че духчета са ужасни, докато датските са известни със своята красота. В английския фолклор мъжките домашни духчета обикновено се описват като сбръчкани старци, а женските са прелестни златокоси девойки. Духчетата се намесват в живота на хората. Много от тях доброволно се посвещават на домакинска работа. Трудно може да се намери духче без пакостлива жилка.
В някои британски райони домашните духчета са свободни свръхестествени същества, които не желаят да бъдат обременявани от земни вещи. В английското графство Берикшир казват, че духчетата си тръгват, когато получат какъвто и да било подарък, тъй като Бог ги е направил слуги на хората. В Линкълшир обаче е вярно обратното - там духчетата са горди създания, които ви напускат ако подаръците не отговарят на очакванията им.

Знаете ли какво е да си дете?
Това е да си съвсем различен от възрастните. Това е да имаш дух, който продължава да струи от водите на кръщението. Това е да вярваш в любовта и красотата, да си толкова малък, че феите да могат да ти шушнат в ухото, да превръщаш тиквите в каляски, мишките в коне, низостта в благородство, нищото в много неща, защото всяко дете носи в душата си една вълшебна кръстница.

P.S...надявам се, няма да ме обвините в чуждопоклонничество ;-)...и нашия фолклор харесвам, въпреки че в него никога не ми достига радост и веселие...
...един път само съм посрещала Еньовден извън града и наистина беше една приказна нощ/не си въобразявам ;-)/.., имаше огромна луна, славеите цяла нощ не спряха да пеят като луди, из въздуха се носеха аромати на цветя и билки...
няма как да заспиш в такава нощ когато Природата ликува...
...и ако трябва да дам свое тълкувание на този празник, то предпочитам да мисля, че единствено и само заради Красотата и Любовта, с които Природата ни обсипва, набраните билки са най - лековити, че ако слънцето те "види" по изгрев ще бъдеш здрав през цялата година, и че в тази нощ се зачеват деца ;-)

Когато започвам да мисля за проявите на любовта, пред моя вътрешен взор често застават образите на велики дела в името на благото на хората, образи на самопожертви, героизъм и преданост. Но в своя живот не мога да намеря примери на подобни подвизи. Любовта, която ми беше дадена, се състоеше от не много големи, ежедневни дейности. Понякога те бяха леки, в други ситуации от мен се изискваха по-големи усилия. Понякога те ми носеха радост, понякога - болка. Много често правейки нещо за хората около мен, аз дори не се замислях дали ги обичам, или не.

Какво е все пак любовта? Аз предпочитам да живея с любовта, а не да й давам определение.

Да обичаш - това означава да намираш висше щастие в това, да правиш другите щастливи. Това означава да разбираш как мислят и чувстват околните, от какво се нуждаят. Това значи да твориш добро за ближните не от егоистични подбуди, не защото ти самият искаш да получиш нещо от тях, а защото не можеш по друг начин.

Да обичаш - това означава да осъзнаваш несъвършенството на хората и въпреки това да ги виждаш съвършени.

Да обичаш - това означава да разбираш слабостите на нашите ближни, и въпреки това да си ги представяш силни. Това означава да ги вдъхновяваш да бъдат по-силни, отколкото са, и да им позволяваш на свой ред те да вдъхновяват теб.

Да обичаш - това означава да приемаш другите такива, каквито са, и ако те не оправдаят твоиите надежди или отхвърлят твоята протегната ръка, по прежнему да оставаш вратата на сърцето си отворена.

Да обичаш - това означава да признаваш достойнството на хората и да им помагаш да видят своето собствено достойнство.

Да обичаш - това означава да станеш част от живота на своите ближни, при това без да ги контролираш и ограничаваш.

Да обичаш - това означава да забравяш за себе си, подобно на искрата, която забравя за себе си в пламъка на огъня.

Любовта не е страст, но безстрастната любов не е истинска, също както не е истинско цветето, направено от хартия или пластмаса.

Любовта не ви прави бедни. Любовта неизменно ви връща повече, отколкото й давате, тъй като нейните ресурси са безгранични.

Любовта прилича на пламъка на свещта, който превръща восъка в светлина. Любовта прилича на слънцето, което отдава своята собствена субстанция, за да стане източник на енергия и живот.

Често пъти ни се налага да слушаме за това, че любовта е непрактична. Въпреки това аз искам да ви кажа, че любовта е най-могъщата сила на света. Ако искате да постигнете успех в някакво начинание, вие трябва да се влюбите в това дело. Вие се отдавате само на това, което обичате.

Съмнявам се, че можем истински да овладеем онова, което не обичаме, било то научна дисциплина, практически навик или изкуство. Като не обичаме себе си, ние не можем да контролираме състоянието на своя разум и тяло.

Повечето хора разчитат на силата на любовта само от време на време. Ние далеч не винаги сме склонни да вярваме в това, че любовта може да ни помогне, ако не смятаме само любовта към най-близките ни хора. На нас все още ни предстои да дораснем до разбирането, че цялата Вселена е създание на Божията любов, че любовта е струна, в съзвучие с която вибрира светът. Когато докосваме тази струна, всичко във Вселената ни отговаря с взаимност.

Любовта не прави живота ни лек и не го изпълва с удоволствия. Но в действителност, вие и не искате лек и безгрижен живот, дори често пъти да мислите по друг начин. В дълбините на вашето сърце живее стремеж към величие. Вие искате да видите живота си наситен с плодотворна, творческа активност. Вие се стремите към пълноценен живот и любовта ви помага да постигнете тази пълнота. Тя ви помага да се издигнете на по-високо ниво, и да развиете своите способности в максимална степен.
"С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери" (Марко 4:24). Животът ще напълни онзи съд, с който вие идвате при него. Предоставете на живота малка чашка - и той ще я напълни. Отдайте на живота голям резервоар и него той ще напълни. Колкото повече обичате, толкова повече вие се отдавате на живота. Да обичаш означава да живееш пълнокръвно, защото в любовта ние се отдаваме на това, което обичаме. Само любовта прави нашия живот достоен.
Дж. Фрийман




"Някои от вас, младите, са ми казвали: "Ей, татенце ,какво разбирате под думите прекрасен свят? Какво ще кажете за всичките тези войни по земята? И тях ли наричате прекрасни? А за глада и за замърсяването на природата? Това съвсем не са прекрасни работи."
...Защо за минута не се вслушате в старите си татковци? На мен ми се струва, че не света е толкова лош, а лошо е това, което ние правим с него. Ето какво искам да кажа-вижте колко прекрасен би бил светът, ако му дадем този шанс. Любов, мили мои, любов-в това е тайната. Да-а-а! Ако повечето от нас обичаха, колко много проблеми бихме разрешили. И тогава този свят би бил извор на светлина."

някои от вас може би вече сте се досетили, че това е встъплението на What a Wonderful World .., то кой знае защо обикновенно не присъства в клиповете, и много рядко се среща в записите
колко е хубаво да чуваш...
I see friends shaking hands, sayin' "how do you do?"
They're really sayin' "I love you"

P.S....с любов посвещавам този пост на всички, които днес не гласуваха и по този начин решават живота и бъдещето на близките си, приятелите си, любимите си, моя, твоя, вашия...и искам да им припомня че всичко, всичко, всичко зависи само от всеки един от нас :-)

да можехме да пътуваме по този начин :-)

легендата...
Според нея на връщане от воински поход св. Георги видял една плачеща девойка край езеро в близост до град на езичници. От нея разбрал, че жителите на града почитали като бог един огромен змей, който живеел в езерото, затова всяка година му обричали като жертва по девойка, а тази година дошъл редът и на самата царска дъщеря. Напразно светецът-воин се опитвал да убеди нейния баща да се откаже от своя бог и кървавите жервоприношения в чест на чудовището, а да приеме християнската вяра, която изисква най-вече смирена доброта и милостивост. Накрая царят приел да се покръсти заедно с целия си народ само ако младия воин докаже силата на своя Бог и победи змея. Георги приседнал край езерото и като склонил глава в скутите на красивата девойка, задрямал. Изведнъж водите на езерото се разбушували и от тях се показал огромния змей, който се устремил към обречената му жертва. Девойката заплакала, една сълза капнала върху лицето на момъка и го разбудила; като скочил на нозе, той грабнал оръжието си, изрекъл молитва към своя Бог и се насочил към змея - с един удар посякъл зловонната му глава, а после го разпрал. От туловището му излезли цели всички погълнати по-рано девойки, които се радвали на свободата и се прегръщали със своите плачещи родители. Царят удържал на думата си и приел християнството заедно с целия си народ.

...едва ли има някой, който да не рабира смисъла на легендата, за това нека със смирена доброта и милостивост, с вяра и храброст победим всички "змейове"...

...и за всички именници...:-)

ToTo - St. George And The Dragon

отново докосва душите ни, радва сетивата и сърцата, възбужда въображението и връща младостта.., иначе Вазов би ли писал -

Дълго ходихме двамина
из заспалата градина.
Моята душа упи са
на живота с аромата,
лунният светлик изписа
сенките ни по земята.
Люлека ми замириса.

...или П. Матев -

Още има люлякови нощи -
невиждащи очи в притулен час.
Още има люлякови нощи -
безумия от закъсняла страст.

...подострила обоняние душа въздуха като кварталните ни социализирани събратя.., какво щастие е , че дългата почивка по празниците изпразни София от коли, и уханието на люляците не се губи сред вредни емисии...,
толкова ме обсеби тези дни аромата им, че се поразрових и с изненада научих, че люляка никъде не цъфти така обилно и разкошно, както в Швеция и Норвегия,
открих в един от старите броеве на сп. Маргарита и тази приказка, която до някъде обяснява нещата ;-)...


Било април и земята чакала с нетърпение небесните дарове. Богинята на пролетта умирала от нетърпение по-скоро да види в храстите и по клонките на дърветата птичи гнезда, а в полето първите цветя. И тръгнала да буди слънцето, което сякаш било потънало в сладка дрямка.

"Ставай — казала му тя,— вече е първи април и от земята се вдига до небето шумът от едва сдържани страстни желания и печални въздишки".

Слънцето като чуло този пролетен зов побързало да стане и след няколко минути, в компанията на пролетта и своята неразделна спътница дъгата се спуснало на земята.

Тогава богинята на пролетта като взела лъчи от слънцето и ги смесила с пъстрите лъчи на дъгата, започнала да ги пръска с пълни шепи по полето, по ливадите, върху клонките на дърветата, в процепите на скалите - изобщо навдякъде, където земята вече чакала тази животворна благодат.

И навсякъде, докъдето стигали тези съживяващи лъчи, навсякъде веднага израствали розови, червени, бледосини, златисти, оранжеви цветя, ту като звездички, ту като гроздове, като чашки, като камбанки, като класове, формите и багрите се сливали, опиянени от любовта - цялата земя ликувала в обятия и целувки...

Така слънцето цели дни продължавало своята творческа работа, носейки се с богинята на пролетта и дъгата по цялата земя, докато стигнало да крайните й предели - до Скандинавия, където то обикновено спи с месеци, а ледът сковава земята дълго време, прониквайки дълбоко в нея. Цветята там съвсем не са много.

Вече уморено, слънцето искало да прекрати своята работа, но богинята на пролетта, състрадателна в своята женска същност, като видяла тази бедна растителност на северната страна, съжалила я и се обърнала към слънцето с молба:

"Всемогъщо, богато Слънце, позволи ми да облека с цветя и тези студени страни. Вярно е, че дъгата вече е изхарчила всичките си багри, но остана още малко лилаво. Позволи ми да украся тези земи поне с лилаво".

"Добре — отговорило слънцето, — сейте тогава лилаво!"

И богинята на пролетта напълнила шепи с останалите лилави лъчи от слънчевия спектър и започнала да ги хвърля върху храстите и по полетата на Скандинавия, и където попаднели тези лъчи, там веднага се появявали стотици, хиляди чудни стръкове люляк.

Скоро се оказало, че люляците са толкова много, че слънцето се обърнало към богинята на пролетта възкликвайки: "Е, стига вече, стига, не виждаш ли, че навсякъде се вижда само лилаво!"

"Нищо, не ми пречи — отвърнала богинята — недей! Та нали за тези нещастни, оковани в лед земи, са чужди и сладострастието на розата, и целувката на ароматната теменужка, и опияняващият аромат на магнолията и туберозата, нека поне да им дадем цели гори, цяло море от люляк".

Но слънцето този път не я послушало и като взело от ръцете на дъгата палитрата, смесило остатъците от всичките седем основни цвята и започнало да пръска получените от смесването им бели лъчи върху дървета и храсти. И в резултат се получил бял люляк, който присъединявайки се към лилавия, образувал с него нежен, приятен контраст..."

за финал, ето и танца на Люляковата фея из балета "Спящата красавица" от Чайковски





...и сънувайте люляци защото според съновника това ще ви донесе любовно пробуждане ;-)

- за атрактивни устни изричай мили думи
- за красиви очи търси доброто у хората
- за хубава фигура споделяй храната си с гладните
- за красива коса нека децата ти прокарват пръсти по нея поне веднъж
дневно
- за добра походка върви с убеждението, че никога не вървиш сама
- хората много повече от предметите трябва да се подмладяват и обновяват
- помни, че когато и да се нуждаеш от помагащи ръце, ще ги намериш на тялото си.., когато остарееш, ще откриеш, че имаш две ръце - едната за да помагаш на себе си, а другата, за да помагаш на хората
- красотата на жената не е в дрехите, които носи, фигурата, за която се грижи, нито в начина, по който сресва косата си. Красотата на жената се вижда в очите и, защото те са вратата към нейното сърце, където обитава любовта
- красотата на жената е в грижата, която тя отдава с любов и състраданието, което тя проявява
- красотата на жената расте с годините й ;-))