спокойно място

даа, вярно е..., занемарих си блогчето, но не е от мързел...
навярно ми липсва спокойствието, което да изливам тук, или пък преживявания, които да споделям.., да не би пък да съм си загубила очите, или сърцето ми е спряло да вижда?!?...не, не...Слава Богу!!!...установих го вчера.., всичко е живо!...
та.., вчера преживях един чуден ден...:-)
със сина ми - много заетия, целенасочения и сериозния  ходихме на Крушунските водопади /то само това, че сме заедно си е едно малко чудо, но тихо...да не развалим магията ;-)/...

в снимките, които възнамерявам да покажа няма и една десета от действителноста.., всичко е много по-красиво...
за пътя няма да говоря.., не е лош, ако знаеш къде отиваш и от къде да минеш, а не като нас информирани само от maps.bg  за няколко града, и без карта ;-D...
е, оплетохме се още в отклонението за Ловеч, после в самия Ловеч..., после пообиколихме няколко села  докато стигнем до с. Крушуна, но това си беше един щастлив факт защото пътувахме 4 часа до там, и си бъбрихме за какво ли не, което в къщи не ни се случва..,
сутрешните любители на природни забележителности вече се изнасяха за обяд, а следобедни в тази жега не се очакваха ;-)

за аклиматизация седнахме под чардака на гостоприемница "Маарата" да изпием по една крушунска лимонада..., това е нещо като фрапе от много лимонов сок и мед, убийствено сладко-кисела комбинация, която не може да бъде изпита за кратко
и там прекарахме един час в сладки приказки докато скарата задими натрапчиво, така че и последните изгладнели туристи да хукнат към нея...

това, което бях чела предварително... за панаирджийските сергии, скари и "манифестации" от хора сигурно се случва в почивните дни, но сега имаше само белези, че наистина съществува, което също си е голям късмет..., но...хайде стига приказки, ето какво първо ни посрещна..., зелена хладина и онзи прекрасен звук на бавно стичаща се вода по камъните, и всичко, което ти е стягало душата и притеснявало мислите изчезва...
























на следващата снимка водата ни приветства малко по-шумно и радостно ;-)





странен цвят има тази вода... светлосиня, почти непрозрачна, по-късно установихме, че това е само най-долу...
вървим нагоре към извора, водата става все по-прозрачна, и се промушва кротичко  между камъни и дървета










това вече са едни  доста интересни пещерички и по-големи пещери, но не са килиите на исихастите* от Крушунския средновековен манастир







 този младеж все още не е исихаст обаче никога не е късно да стане ;-)





























става по-стръмно, водата се спуска все по-бързо и шумно, пътеката се провира между камъни, дървета и храсти, някъде са направени стълбички, на други места корените на големите дървета са ни стълби...и стигнаме до този водопад





















тук детето/тихо да не ме чуе ;-)/ се заигра...първо успя да си хване един носорог..., кой казва, че в българските гори не се срещат носорози?!? ;-))





















също така имаше мерак да се шмугне и в тази зелена къщичка от мъх,

а тук е увековечен малък спор за здравето и живота на присъстващите, и мамма беше пощадена ;-))





следвщите снимки са негови защото аз толкова нагоре по тези хлъзгави камъни не бих могла да се кача дори и с апарат в зъбите  :D :D :D























сега ни предстои изкачване по една почти отвесна, тясна и висока стълбичка, която ще ни отведе на дясно при извора на водопада, на ляво при скалния манстир на исихастите..., не е страшно..., изкачва се спокойно..., с една дума, природата тук е прекрасна, дружелюбна, успокояваща...

това вече трябва да е горе, преди големия водопад






















вървим към извора...:-)
























водата си играе с камъните, мъховете и слънцето...или те с нея,  не знам
навярно изглежда, че бързо се движим, но не е така..., всичката тази красота изисква внимание, вглеждане, съзерцание.., няма как да я отминеш бързешком.., най-точното място са си избрали исихастите за разговори с Бога...:-)





















още малко и сме при извора..., ето го





















при онзи железен прът в дъното на снимката е извора, а това е и входа на пещерата "Водопада"..., аз обаче хич не си падам по пещерите, така че снимки от нея нямааа ;-)

хайде сега на ляво, към скалния манастир, за жалост от него само една снимка е станала и тя не е много добра, но за протокола...





















това е една огромна надвиснала застрашително скална маса..., но явно и тя е достатъчно дружeлюбна, и е давала подслон на монасите

тук вече е равно, има открити полянки, изгаснали огнища /не че ми се вижда подходящо точно  това място за пикници, но какво да се прави, исихастите са си исихасти, простосмъртните са гладни ;-)/...съвсем чисто е, Слава Богу..., изглежда се грижат добре за това

...за кратка почивка е времеее..., с балончета пръчици лекиии, като перцааа...






















толкова е тихо и спокойно,  наблизо шуми приспивно водата, а и след това скачане като див козел по камъните, какво друго му остава на човек...;-)


...сега и аз мога да  "разпусна" мислите си, да ги оставя малко да си починат от мен, и да се оставя само на усещанията си..., даже и тях "разпускам".., забравям собственото си тяло.., давам си свободата на несъзнаващо същество, и се сливам с всичко наоколо..., тревата, дърветата, скалите, водата, небето..., нещо ме полъхва и ме кара да се усмихна, нещо ме поглава и се възраждам, нещо ме докосва и оживявам, нещо съм търсила.., и То ме е търсило, и сме се намерили.., и ми се усмихва.., и пълни сърцето ми с покой и радост..., няма страхове, няма тревоги.., само далечен, неопределен външен свят, блаженство и безкрайно щастие остават...:-)



е, все пак не можем да останем вечно тук, въпреки че в такива моменти винаги ми се е искало :-)
на връщане светлината е различна, така че не устоявам на изкушението да не правя снимки..., и как да устоя на това кокетно оглеждащо се във водата небе?!





















 ...или на това срамежливо скрито из шубраците водопадче, което на отиване бяхме пропуснали



























...май пак назрява спор с не до там разумни млади хора... ;-))



























...но аргумента, че се търси най-подходящото място за да се снима дъгата при водопада е железен, и спора става излишен... :-)...ето я и нея





















стана  късно и трябва да си тръгваме, седнахме да хапнем в гостоприемницата...,
между другото, през цялото време срещнахме най-много двайсетина човека, и то  по различно време, и на различни места..., нищо и никой не смути по никакъв начин  чудесното пътешествие...

а ето и една последна снимка по пътя /със 120km/h ;-)/..., и за "довиждане" :-)

В началото Бог сътвори небето и земята. Земята бе покрита с броколи, карфиол и спанак, и плодове най-различни: червени, жълти, оранжеви и всякакви, и животът на Адам и Ева бе здрав и дълъг.
И сътвори Сатаната сладоледа "Делта" и кашкавала.
И попита Сатаната Адам: "Искаш ли да си хапнеш?"
И Адам му отговори: "Да!"
И добави Ева: "И аз искам! Два сладоледа!"
И наддадоха Адам и Ева всеки по 3 килограма.


И сътвори Бог киселото мляко, за да съхрани Ева фигурата си такава, каквато я харесва Адам.
И сътвори Сатаната бялото брашно, маята и захарта, и ги смеси.
И Ева мина от размер 42 на 50.


И каза Бог: " Яж с апетит тази зелена салата от моята райска градина!"
И каза Сатаната: " И добави дресинг с майонеза и синьо сирене, хапвай чеснови питки и пий Coca-Cola."
И след вечерята Адам и Ева отпуснаха коланите.


И каза Бог: "Давам ви свежи зеленчуци за здраво сърце и зехтин студено пресован."
И сложи Сатаната на масата капама, печено прасе и панирано пиле.
И подскочи холестерола на Адам и Ева до небесата.


И сътвори Бог картофи, запечени без масло, с повишено съдържание на калий и други полезни ингредиенти.
И обели Сатаната картофи, наряза ги на тънки резенчета, изпържи ги в маслена баня, посоли ги щедро и ги нарече "чипс".
И качи още килограми Адам, а Ева получи целулит.


И сътвори Бог маратонките и ги даде на децата си, за да стопят излишните килограми.
И даде Сатаната на Адам и Ева кабелна телевизия с дистанционно, за да не се напрягат като превключват програмите.
И Адам и Ева се смееха и плачеха срещу светещият екран, и си обуха анцузи с ластик на корема.


И даде Бог на Адам и Ева постното месо, диетичните продукти, и кълновете, за да не приемат много калории.
И сътвори Сатаната McDonald's, и бургери Big Mac.
И попита Сатаната Адам: " Искаш ли и пържени картофи, и бира?"
"Да ! - отговори Адам - Голяма порция! И няколко бири!"
И получиха Адам и Ева инфаркт!


И въздъхна Бог, и създаде байпаса.

И усмихна се Сатаната, и създаде здравната каса.


...получих това в пощата и реших да го споделя :-)

Отваря се градинската вратичка
с покорството на страницата,
която с трайно почитание отгръщат често,
и погледите няма
защо навътре да се взират към предметите,
които вече са изцяло в паметта.

Познавам навиците и душите
и онова наречие от недомлъвки,
от цялата човешка общност изтъкавано.

Не ми е нужно да говоря,
ни привилегии да си измислям;
познават ме добре, които тук ме окръжават,
разбират моята печал и слабостта ми.

Това е да постигнеш най-върховното,
което може би ще ни дари Небето:
не почитания, ни тържествувания,
а просто да сме възприемани
като частица от една Реалност неоспорвана,
подобно камъните и дърветата.

Х.Л.Борхес
пр. Рада Панчовска

...клипчето - Yo-Yo Ma - Astor Piazzola - Soul of the Tango

е малък, толкова малък.., като планетката на Малкия принц..., само че той не е свободен, в него няма любов и преданост, любопитство, възторг, съчувствие и състрадание, а дребни желания, предразсъдъци, страхове и невротични игри.., за това не дишаме свободно, а сякаш сме затворени в онези смешни стъклени топки пълни със сняг, които някой разклаща от време на време, и или ни засипва със снежинките на дребните радости и проблеми, или в редки случаи отваряме очи от дълбокия "сън", в който сме потънали, усещаме ограниченията на егото, опитваме се да се вгледаме в сияйната Свобода, разбираме, че ние сме и топката и ръката, която я разклаща...и се напъваме да се измъкнем от собствения си затвор..., четем примерите на хора, които са успели да променят собствения си свят, изучаваме религии, философии, учения и практики.., само че уж искаме, а не искаме да разрушим таванчето.., покривчето, което ни създава сигурност, но и ни отделя от всичко и всички...и продължаваме да го позлатяваме, да създаваме нови и нови илюзии, нови понятия за "свобода", в които думите любов и състрадание са само подредени букви изпразнени от съдържание...защото са отправени към всичко и към нищо, към всички и към никой /дори и към самите себе си/...или както казва Сидхарта на Буда - Спасение от своето Аз търсим саманите, о, Възвишени. Ако стана твой ученик, о, Достопочтени, страхувам се, че моето Аз само привидно може да намери покой и спасение, а всъщност да продължи да живее и да расте — защото тогава учението, любовта ми към теб, братството на монасите и следовниците биха станали мое Аз!
"Сидхарта" - Х. Хесе

...и така, извлечени от хаоса, с надеждата на разумната сила, която ни е създала да усетим любовта и хармонията, която е вдъхнала във всичко /вярвам, че това е единствения Божи закон и свобода/, за да опознаем безкрайните възможности на духа си, навярно трябва да разрушим преди всичко представата за самите себе си, да не позволяваме на егото да създава прегради и защитни стени, да сме естествени като деца, да разберем, че няма от какво да се пазим и отбраняваме, и че единствената сила и свобода, която притежаваме е Любовта
А ето и една мисъл, която ще те разсмее: струва ми се, о, Говинда, че най-важна от всичко е любовта. Да разбереш света, да го обясниш, да го презираш е занимание за велики мъдреци. Аз искам само да обичам този свят, не да го презирам, да не мразя него и себе си, да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, с възторг и благоговение.
"Сидхарта" - Х. Хесе

P. S. на тези мисли ме наведе творчеството на американо-испанската двойка художници Уолтър Мартин и Палома Муньос , които са вкарали малките ни драми в стъклени снежни топки.., и препрочитането /след 30 години/ на "Сидхарта" на Х. Хесе
за филмчето, което направих използвах малко от музиката на Филип Глас и Рави Шанкар