В ателието си Парацелз помоли Бог да му изпрати ученик.

Свечеряваше се. Огънят в камината хвърляше несиметрични сенки. Парацелз беше уморен. На вратата се почука. Парацелз се изправи и бавно отвори вратата. Влезе един непознат. Той също беше много уморен. Парацелз му посочи една пейка. Гостът седна и зачака. Известно време мълчаха. Пръв заговори Парацелз:

-Помня лица от Запад, лица от Изток. Твоето не помня. Кой си и какво искаш ?

-Името ми няма никакво значение-отвърна гостът-Вървях пеша много дни и нощи. Искам да бъда твой ученик. Нося ти всичко,което притежавам.

Извади една кесия и я изсипа на масата. Монетите бяха много и от злато. Парацелз се обърна, за да запали лампата. Когато се обърна забеляза, че с лявата си ръка посетителят държеше една роза. Розата го обезпокои. Наведе се и каза:

-Мислиш, че съм способен да сътворя Философския Камък, който превръща всички елементи в злато и ми предлагаш злато. Това, което търся, съвсем не е злато и ако теб те интересува именно златото, ти никога няма да станеш мой ученик.

-Златото не ме интересува-отвърна другият-Тези монети са само част от волята ми за работа. Искам да ме научиш на Изкуството. Искам да извървя до теб пътя, който води до Камъка.

Парацелз каза бавно:

-Пътят е Камъка. Отправна точка е Камъка. Ако не разбираш тези думи, ти все още не си започнал да си даваш сметка. Всяка стъпка, която ще направиш е целта.

Другият го изгледа недоверчиво и каза:

-Но има цел, така ли ?

Парацелз се засмя:

-Враговете ми, колкото и многобройни, толкова и глупави, казват, че не е така, но аз знам. Има Път.

Настъпи тишина. После другият каза:

-Готов съм да го извървя заедно с теб даже и да са необходими много години. Позволи ми да прекося пустинята. Позволи ми да различа поне от далече Обещаната Земя, даже и небесните светила да не ми позволят да стъпя на нея, но искам едно доказателство, преди да поема по пътя.

-Кога ? – запита неспокоен Парацелз.

-Още сега-каза с категорична решимост ученикът.

Бяха започнали разговора си на латински, а сега продължиха на немски.

Гостът вдигна розата високо и рече:

-Това е славата. Да можеш да изгориш една роза и да я възкресиш от пепелта с твоето изкуство. Позволи ми да стана свидетел на това чудо. Само за това те моля и после ще ти отдам целия си живот.

-Много си доверчив-каза Парацелз-Аз обаче не искам доверие, искам да притежаваш вяра.

Другият настоя:

-Точно защото не съм доверчив, искам да видя с очите си унищожението и възкръсването на розата.

Парацелз държеше розата в ръцете си:

-Доверчив си-каза той-Считаш, че съм способен да я унищожа, така ли ?

-Никой не е способен да я унищожи-каза ученикът.

-Грешиш. Да не би да си мислиш, че нещо не може да бъде върнато към нищото ? Мислиш ли, че първият Адам в Рая е могъл да унищожи само едно цвете или късче трева ?

-Не се намираме в Рая-каза упорито гостът-Тук всичко е смъртно.

-На какво друго място се намираме ? Мислиш ли, че божествеността може да създаде място, което да не бъде Рай ? Мислиш ли, че Падението е нещо друго, а не неведението, че се намираме в Рая ? В камината още има огън. Ако хвърлиш розата в жарта, ще помислиш, че тя е изчезнала и че истинска е пепелта. Но аз ти казвам,че розата е вечна и че само външния и вид се променя. Достатъчна ми е само една дума, за да я видиш отново.

-Една дума-учуди се гостът-Какво би направил, за да възкръсне розата ?

Парацелз го погледна изпълнен с тъга и рече:

-Използвам други инструменти.

-Не се осмелявам да запитам какви са.

-Говоря за този, който използва Божествеността, за да създаде небесата и земята и невидимият Рай, в който се намираме и който първородният грях крие от нас.

Ученикът каза студено:

-Моля те, имай милостта да ми покажеш изчезването и появата на розата.

Парацелз се замисли. После каза:

-Ако го направя, ти ще кажеш, че това е видение, възникнало пред очите ти благодарение на магия. Чудото няма да ти даде вярата, която търсиш. Съветвам те да оставиш розата.

Ученикът го изгледа недоверчиво. Парацелз заговори с висок и рязък тон:

-Освен това кой си ти, че да влизаш в дома ми и да искаш от мене чудеса ? Какво си направил, за да заслужиш подобен дар ?

Другият отговори разтреперан:

-Знам, че нищо не съм направил. Моля те в името на дългите години, които ще прекарам в твоята сянка, обучавайки се, позволи ми да видя пепелта и после розата. Няма да те моля за нищо повече.

Взе бързо розата и я хвърли в пламъците. Цветът изчезна и остана пепел. Парацелз не беше помръднал от мястото си. После много бавно каза:

-Ето я пепелта, която преди малко беше роза и повече никога няма да бъде роза.

Ученикът изпита срам. Коленичи и каза:

-Поведението ми беше непростимо. Липсваше ми вяра. Остави ме да продължа да съзерцавам пепелта. Ще се върна, когато стана по-силен, за да стана твой ученик. И в края на пътя ще видя розата – говореше обвзет от истинска страст.

-Върви си-тихо каза Парацелз

Гостът си тръгна. Да му остави златните монети би означавало, че му дава милостиня. Прибра си ги преди да излезе. Парацелз го изпроводи. И двамата знаеха, че никога повече няма да се видят.

Парацелз остана сам. Изсипа пепелта в дланта си. Прошепна една дума. Розата възкръсна.

Х. Л. БОРХЕС

Парацелз /1493-1549/ немски алхимик